Езерцето

Мистик Фолс. Същият, какъвто го помня. Дори тези спомени да бяха черно-бели, си ги спомням съвсем ясно, сякаш вчера съм бил тук. Горите, парковете, някои от тогавашните постройки. За жалост по-хубавите изгоряха. Включително и някогашната моя къща. Сега на нейно място се бе оттекла вода и бяха пораснали дървета. Преди тук имаше красиво изрисувани стени, големи прозорци, украсени с най-различни видове пердета, порцелан, стари книги и... какво ли още не. Когато някой споменеше Мистик Фолс, аз се сещах първо за гората. Може би защото прекарвах много време там или по някаква друга причина, не знаех.
Бях решил да се разходя наоколо, да си припомня нещо от онези години... Ха, дори не знаех кои точно са. Толкова време бях там долу, в Ада, както го наричаха хората. Аз му казвах дом, докато не ме заточиха в клетка дълбоко, дълбоко, където дори мракът се плашеше са отиде. Но се измъкнах.

И сега нямаше какво да правя. Още не ме бяха потърсили, за което бях безкрайно благодарен. Явно очакваха от мен да направя първия удар и да започна войната. Цунами? Изригване на отдавна застинал вулкан? Масово клане? Хм, да, имаше време за това. Исках да го направя както трябва, а за това се иска време.

Докато в главата ми се въртеше поредицата от зли планове, видях нещо в далечината. Когато приближих се оказа не нещо, а някой. Въпреки че при хората няма голяма разлика наистина... все с часовников механизъм.
Явно минах прекалено бързо покрай момичето, защото тя се стресна. А очите й не се пригодиха навреме, че за да ме види.

- Изплаших ли ви? – попитах с усмивка на лице, като този път се стараех да не бързам. Но какво да се прави? Отдавна не ми се бе налагало да виждам човек. Поне не от плът и кръв.

Какво ме води насам? Може би възможността поне за малко да се измъкна от кашата, в която ще бъде въвлечен само секунди след като си подам носа извън „скришните места”, както наричах и това. Нямаше как да ме намерят тук. Затова предполагам, че правилният отговор е „крия се в заешка дупка, докато чакам лисиците да се разотиват”. След това бързо подминавам въпросите и с едно „ами ти?” и така нататък, и така нататък докато и двамата не умрем в любезности.

- Тъй като вече ви подразних, може ли да си говорим на „ти”?

Откакто излезнах на Земята забелязах, че на лицето ми постоянно се мъдри някоя усмивка. Различна по предназначение – приятелска, любезна, крива и дори щастлива. Странно беше. Някак си плашещо. Трябваше да спра. Но не сега. Някой би казал, че това е нормална човешка реакция. Виждал съм много осъдени на смърт, които биват помилвани - същата глупава усмивка. Това означаваше ли, че ставам човечен?... Не, станала е грешка.

- А относно въпроса ви, тук съм на разходка. Дотегна ми от хотелски стаи и „обслужване по стаите”. Ами вие? Езерото ли ви влече или просто хубавото време?